Освен планове за повторни закуски и рок, си правя и десетки планове за какви ли не глупости – вероятно намерението всичко да бъде идеално и перфектно е част от професията, нали така. Шегувам се, впрочем и точно липсата на всякакви планове, освен за взимане на изпити, си прави много забавни шеги с всички напоследък. Нали?

Продължавам с четенето. Приятен ден

Един от входовете. Както и улица, водеща към парка на покрива.

Училището възражда градски традиции от типа: “В петък, копеле, ще гледаме мач в парка и после ще пием бири.”

Зона б5. На север от училището, по-нагоре по ул. Опълченска е Mall of Sofia

Започвал съм я и съм я изоставял като „нечетима” поне два пъти. В един от промеждутъците, едно момиче, което знаеше хинди ми написа правилния превод на заглавието – Родени в полунощ – на една от първите страници;

Не ми се говори за книгата, днес-и-през-последните-5-месеца-я-прочетох-цялата-открай-докрай и се надявам повече никога да не я чета.

В списъка на любимите ми книги се нарежда, веднага след тези на Булгаков, и заедно с тези на много други любими хора, на първо място. Едва ли има друга такава книга с такова изобилие от герои, истории и истории, които да са така свързани в един хаос. От този вид хаос, които неизбежно се преплита с моя личен до степен, че очаквах да видя приятелите си по страниците. Също и приятелките.

Стилът на писане на Рушди заслужава специален текст. Скромно ще отбележа, че страхотно ми харесва начинът-на-употреба-на-тирета-водещ-до-по-голяма-конструкция от просто една купчина думи.

За отбелязване е, че моят екземпляр от „Сатанински строфи”, друга моя любима книга на Рушди, е облечен в черна подвързия, защото я четеше бащата на мой приятел, който работеше към културния отдел на иранското посолство. Там всички са я чели, въпреки фетвата, със споменатата подвързия-за-да-не-си-личи-какво-е-това. Страхотна история!  

След такава 578-странична лудост, всяка от които с безброй препратки и бележки под линия, се чувствам все едно, че наистина съм преминал през всичко това.

Сега излизам, да се радвам на придобития опит :P

     Няма да бъдете разочарована, защото Париж е още по прекрасен и различен, отколкото го мислите. Искам да прекарате тук месеци, може би дори години, тъй като разнообразието е една от красотите му. Климатът на Париж е умерен. Пролетта тук е мека. Синкава мъгла се стеле над Сена. Въздухът е златист. В синьото небе малки, бели, неподвижни облачета напомнят небето на Буден. Лятото, което следва не е много горещо. Обикновено хората заминават от юли на планина или на море, но няма да съжалявате и ако останете в Париж. Прелестен през август, той става като голям крайбрежен град, горещината тук гали, а не изгаря. Можете да вечеряте навън в ресторантите на Шан-з-Елизе, Монмартр и дори в парка Монсури или в някоя страноприемница на брега на Сена. Със завръщането през октомври, ще бъдете заобиколена от толкова пълен и активен живот, че дори не бихте усетила кога вали дъжд, сняг или грее слънце. Не знам защо, но каквото и да е времето, Париж никога не е тъжен и мрачното сиво зимно небе има същата прелест, както мекия въздух през пролетта.
„Тук всичко е само ред и красота, лукс, спокойствие и наслада”.
Тези хубави стихове се отнасят до Париж само отчасти. Не луксът се харесва тук, а редът и красотата. Има градове, чиято архитектура е по-студена от тази на Париж, защото са
построени за няколко десетилетия върху празни терени. Париж се е разраснал през вековете, като живо същество, протягайки във всички посоки своите крайници и пипала. Няма на планетата по красив архитектурен ансамбъл от този, който тръгва от Триумфалната арка до Лувъра и от Мадлената до Двореца Бурбон. Възхитителното е това, че този архитектуран стил е получен, /с изключение на някои грешки на барон Осман/, без да се жертва историческото разнообразие. Да слизаш покрай Сена от Нотр Дам до двореца Шаийот, това е все едно да следваш триумфалния път на Франция. Хилядите камъни там са останали непокътнати. Вие бързо ще откриете, че за Франция Париж е повече от столица. Париж е мозъкът на едно голямо тяло. Не че във френската провинция не се раждат забележителни хора. Но всички те идват тук, за да бъдат благословени от Париж. Една известност не е валидна, ако не е одобрена от Париж. Един английски писател може да прекара живота си далеч от Лондон, един американски – далеч от Ню Йорк. Един френски писател, ако не е живял в Париж, трябва ежегодно да се потопява в тази атмосфера, където идеите, като че ли, се раждат по-бързо или загиват незабавно, ако не са достойни за живот.

     Тази върховна присъда на Париж не се отнася само за французите. Колко велики чужденци са били приети в собствените си страни, след като са били открити от Париж. За един млад американски художник е щастие да дойде да работи на Монпарнас. Хемингуей, който е вехнел в Мидъл-Уест, е дошъл на себе си от парижкия климат.

     Париж е една от духовните столици на света. Вие го знаете повече от всеки друг, вие, която без дори да сте стъпила там, сте станала негова гражданка.
                                                                                                                                                                                                                                                       Андре Мороа

http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2007/04/04/AR2007040401721.html 

Адски интересна статия, която ми прати адски интересна мацка :D

Струва си да се замислиш. Напоследък бързам постоянно и моментите, в които правя или работя това, което искам, започват да приличат на бленувани миражи.
Или пък постоянно се разминавам с хора, които си мислят, че дългогодишното познанство и изричането заради самото изричане на “хайде да се видим скоро” и въобще всяко „хайде…whatever” поражда нещо различно от разказаното по-горе подминаване на Джошуа Бел на път за канцеларския свят.  

Но много повече имам предвид личното ти подминаване на твоят личен мираж, на всичките ти смели планове и идеи, на всичките важни за теб хора. И то заради глупости-в-девет-и-четирсет-и-пет-срещи-по-случай-работа-водеща-към-задънена-улица. Поне така си мисля, но понякога човек прави своя избор „кого да избереш да бъдеш”– човекът с цигулката и Шакона на Бах или бързащият към хаоса човек.
И въобще не става дума за цигулки. 

А това е от друго място за същата статия: 

NEW YORK When Dave Barry heard Gene Weingarten won the Pulitzer Prize for feature writing this week, he humorously lamented that he could no longer lord his own Pulitzer over his pal.
But Weingarten, in a phone interview with E&P, said Barry may still have the last word. “Next time, he’ll say he’s better looking than me,” joked the Washington Post writer, who met Barry when he hired him at The Miami Herald more than 20 years ago.
Weingarten’s Pulitzer-winning story described the minimal reaction of many morning-rush-hour commuters to famous violinist Joshua Bell playing in a D.C. metro station. But there was maximum response to Weingarten’s story when it was published in The Washington Post Magazine and on WashingtonPost.com in April 2007. “I stopped counting after I received 2,500 e-mails,” he recalled. 

Weingarten said “99% of the reaction was positive.” When asked about the 1% who felt otherwise, he told E&P that some felt the piece was not only a “stunt” but a “flawed stunt.” For instance, there were questions about why Bell wasn’t asked to play in a metro station during non-rush hour, or in a park, so that onlookers would be less harried. 

The Post writer added that some critics missed a major theme of the story. “I was not saying that people who passed Joshua Bell were unsophisticated,” said Weingarten. “The point was one of priorities. Should we be living at such a hectic pace, and should we be so busy and scheduled, that we can’t appreciate something that’s beautiful and happens once in a lifetime?”

Една част от това „всичко” беше един остров, но не Крит на Казандзакис , нито пък като който и да е друг: остров сред кошмарни тухлени строежи, сред крайградски пътища и кал – имам предвид най-хубавия разсадник с японски дръвчета, който може да се открие тук.

Островът се брани от всичко заобикалящо с дълги редици от кипариси, и прилича на склад с всичко необходимо за построяването на собствения ми рай: 

А днес, докато пиехме чай с Елина, прочетохме това на нейната чаша

“An early chinese poem

The first bowl soothes the throat,
while the second banishes loneliness.
At the third bowl, I search my soul
And find 5000 volumes of ancient poems.
With the fourth bowl, a slight perspiration
washes away all unhappy things.
At the fifth bowl, my bones and muscles
are cleansed. With the sixth bowl
I am in communication with the immortal spirit.
The seventh bowl? It is forbidden:
Already a cool, ethereal breeze begins to
Soothe my whole body.”

Сега слушаме nude от in rainbows. Лека н.      

Не се бях сещал още, че самата дума произлиза от италиански - buttafuori butta= изхвърлям и fuori = вън

Може би факта, че любимите ми книги стоят на хаотични купчини по пода на стаята ми е достатъчен, за да се разбере, какво имам предвид.

Случва се, когато отвориш джаксънполъкдоторг, вместо обичайните черти наляво-надясно и кликвания, за да се променят цветовете, да движиш толкова бавно стрелката на монитора си, че да се получи едно постепенно увеличаващо се, и разливащо се черно петно – на лошото ми настроение.

Започва от едно малко петънце, което не ти прави особено впечатление – без значение дали ще минеш през „Апартамента” преди или след, или и двете, през любимия си бар, постепенно метастазите на черното ти петно го увеличават все повече и повече.

Неразбираемо е как любовта може да те направи безкрайно нещастен.

А последните 7-8 дни бяха наистина трудни, казвам го, защото имам чувството, че бях попаднал в странно място, където разговарях с любимите ми хора с някъкъв втори глас, защото моят се беше изгубил.

И този глас говореше или глупости, или глупости.

Сега на масата ми има някакви странни малки листа, точно от тези, които, колкото и тъпо да звучи, пораждат идеи. Идеи за градини, рисунки, приказки, случайно изпуснати изречения  и всичко, което можеш да измислиш, когато си влюбен.

Там бихме могли да се срещнем, нали?

Но да, случи се да предам проектите и да си подредя стаята, и в някаква степен главата.

Всичко е чудесно, добър вечер

Работих на фона на много богат плейлист и със счупен зъб, пътувах с таксита и спах в изключително странни часове. Жабурках си устата с коняк или ром, защото нямах време за зъболекар, а това помага. Почти не си говорих с приятелите ми или пък ако си говорех, то беше нервна размяна на въпроси за коти, разрези, и паркинги.

Искам да кажа, че всичко това ужасно не ми харесва, по-лошо е и от най-лошите дни на хаоса в стаята ми.

Винаги съм виждал бързането при предаване на проекти, но никак не искам повече толкова луди дни.

Докато ме нямаше в последно време, получих изключително хубави рисунки от Болоня, където, според Ивана, съм кацнал на една жица, снимки на Сашо от протести и спречквания на пънкари в Прага, няколко страхотни френски речника, един Нойферт. Много съм доволен :)

Едва днес спах до късно, после се разходих и се върнах със кутия жасминов чай и синята тетрадка на витгенщайн. Сега си лягам с тези страници и малкото ми останал черен шоколад.

Ще пиша утре